Видя я хей така - внезапно, изскочи зад един хълм край пътя. Голяма, ярка, неуписуема и неповторима. Ягодовата луна. Не знаеше, че има термин за нея. Беше преживял вече много луни, виждал бе хиляди пълнолуния, лунни затъмнения и всякакви космически феномени. Такава луна не беше виждал никога.

Намали скоростта, почти до спиране. Още преди да я види намали, когато видя оранжевото сияние, обхванало хълма - приличаше повече на залез или на отблясъци на пожар. И после тя започна да се появява малко по-малко, огромен сърп, полукръг и след това в целия си блясък на изпъстрения с релефни петна многокаратов диск. Като къс самородно злато в нощното небе. Ягодова луна.

Опита се да я снима, но нямаше подходяща камера. Тази на телефона няма необходимите технически характеристики и нищо от целия блясък и величие на явлението не можеше да запечата. Снимането убива спомена, усмихна се и продължи да кара бавно по пътя, с поглед завит наляво. Луната ту се скриваше зад хълмовете край пътя, превръщайки ги в пожари, ту се извисяваше високо в небето, като огромна неправилна елипса, която само Божието чудо държи да не падне. Тогава променяше и цвета си, ставайки наситено жълта. А когато зрителното поле към нея се пресичаше с дърво, тя ставаше най-страховито близка - създаваше усещането, че ето така, ако се пресегнеш през клоните и може да я докоснеш. На два пъти спря пред такава дървесна преграда - не, не, не беше толкова наивен или заблуден, че да направи опита с протягането, но му се искаше да е възможно. Наслаждаваше се... Ягодова луна.

Пътят го отведе сред полето, което отвори зрителния хоризонт и луната някак сюреалистично кацна над далечната планина. Огромна и доминираща, освети силуета ѝ, очерта призрачно високите зъбери на върховете, склоновете и потъващите в мрак поли надолу. Има гледки, които спират дъха.... 20 километра пътува, гледайки почти постоянно небесната си спътница. Във всичките и превъплащения, образи, яркост, цветове, сенки и полусенки. Като живот. Като среща с онзи тип жена и любов, които едновременно те привличат, въздигат, възторгват, възгордяват даже и възвисяват в цялата си многообразност и многообразност те привличат неудържимо и неустоимо, а след това изчезват и настъпва една жестока и неудържима празнота... Ягодова луна.

Погледна в интернет и прочете за феномена - да, не можеше да му се е сторило или поради някакво особено емоционално състояние или шега на зрението да е хиперболизирал и пресъздал несъществуваш образ. Като онази жена и любов - рядка и неповторима. Ягодова луна - "Човек можел да види този феномен веднъж в живота си". Колкото и нелепо да прозвуча дори за самия него - рационален човек, направи мислен оброк - "Ще те видя пак".

Годините минаваха и противно на всичко, те сякаш го подминаваха. Да, остаряваше и силите му отслабваха, да повечето живот му донесе повече удари, повече самота, повече раздели, повече безвъзвратни сбогования, повече от всичко. И всяка преживяна мъка и болка бележеше лицето му със спомен. Беше стар, но жив. В някое време дори учени го канеха да го изследват или да им разказва каква е "формулата на дълголетието". Нищо особено, нищо различно и нищо специално не откриха - напротив - всичко бе обикновено и тривиално. Без една единствена негова съкровена тайна. Никога не я сподели. Ягодова луна...

В годината, в която тя трябваше да се появи за втори път в живота му, сякаш цялата му съшност се подмлади. И преди това беше неочаквано стегнат и енергичен и по принцип и особено с оглед на неизменното определение, отсанящо се за него от поне 30 години насам - "най-възрастният човек на планетата". Околните му - няколко пъти пра с удивление наблюдаваха и споделяха тази нова жизненост и динамика, която се забелязваше в поведението му. "Сякаш си свалил 40 години от плещите си...". Много смешно, а всичко беше много просто - тя идваше и щеше да мине още веднъж пред взора му. Ягодова луна...

Беше се оттеглил отдавна в просторната си къща в родното село на баща му. Онова село, което набезите на цивилизацията, свръхнаселението и технологичния прогрес сякаш бяха подминали. Небето там беше все така искрящо и чисто с милиардите си звезди, въздухът звънтящ от чистота, тревата дъхава, а хилядите фарове на светулките в лятната нощ добавяха неуписуема атмосфера на приказност и чудо. Тук щеше да я дочака и от верандата под хълма щеше да я види как първо го облива в сияние, а после тържествено превзема небосвода. Ягодова луна.

Дори да беше последната вечер в живота му и последното нещо, което да види, беше благодарен - за всяка болка и радост, за всяка сълза пролята видимо или невидимо. За всяка бръчка, стъпка, копнеж и вълнение. Като моряк, който за първи път вижда земята след години плаване, или като мъж, който след планини раздяла среща пак своята любов и тя е все така голяма, неповторима, пламтяща и истинска. Ягодова луна.

Гледаше я от Новолуние как бавно набъбва и чакаше деня. Всъшност нощтта на новата им среща. Вълнуваше се и си спомняше, не го свърташе. Нарочно избра да е сам, за да не дразни или досажда на околните и близките си със странното си поведение и възбуда, която нямаше как да скрие и не искаше да крие. Искаше да си е той. Още една нощ и още един ден. Беше почти пълна - видя я почти пълна и почти истинска в тази последна нощ, преди голямата нощ. Седя дълго със зареян поглед в нощното небе преди да си легне. Красива беше, но без онова мъничко парченце, което да я превърне в съвършенство. Същата, дочакана, копняна и дошла. Тази, на която се бе обрекъл. Върна се при него, за да е пак с него.  Ягодова луна....

Легна си късно и почти веднага заспа, спокойно и дълбоко. Не помнеше така да е заспивал от години..., а когато ставаше въпрос за години при него, ставаше въпрос за много години. Събуди се и в стаята беше още тъмно. А беше се наспал и усещането, че нощта е отминала беше достатъчно натрапчиво. Разтърка очи и потърси часовника, но някак странно, мракът остана по един особен начин. Съзнанието му бавно се възстановявше от съня. Припомни си, че вечерта остави прозорците открити, за да влиза светлината на луната и зведното небе в стаята му. Не искаше да се дели. А никаква светлина нямаше - нито нощна, нито на деня, който трябваше да е дошъл. Стана и стигна до вратата на верандата, прокара ръка по стъклото - нямаше перде или щори... Разтърка още по-силно очите си, примигна няколко пъти, отвори вратата и излезе навън! Широко разтвори очи и се огледа, за миг сякаш през погледа му минаха няколко смътни силуета и контури и след това мракът отново ги превзе. Мракът беше дошъл от него. Ягодова луна...

Беше огромна и неповторима, осветяваше земята под себе си, превръщайки я в сложна палитра от зарево и сумрак. Силуети, контури и проблясъци. Така както го правеше на всеки цикъл хилядолетия наред. Космически феномен - без чувства, без идеи и без съзнание. Освено онова, голямото, стоящо над всичко и отвъд всичко. Къс камък в небето, отразяващ светлината на Слънцето. Хилядолетия наред. Ягодова луна...

На самотната веранда в самотната къща, той седеше сам в мрака на житейската ирония. Бе я дочакал, за да не я види. Седеше в любимия си мек, люлеещ се стол, а лицето му и мъртвите му очи бяха обърнати нагоре. Никой не можеше да предположи, че е не гледа и не вижда. Само някой, който много добре го познаваше и се вгледаше в седящата му фигура щеше да забележи, че тялото му сякаше се  смалило и потънало, сякаше се е скрило в стола. Все едно столът рязко е порастнал, и истинската тежест на годините го бе застигнала. Ако го погледнеше по-отбилзо нямаше как да не забележи, че движенията на ръцете му са станали по-вяли, раменете му са се отпуснали неестествено, дори дишането му бе станало по-плитко и накъсано. И онези сълзи, които като бисери, една след друга се стичака по лицето му. Безмълвно, големи капки, които поемаха отблясъци от лунната светлина, търкулваха се през бръчките и като капчици роса падаха искрящи надолу към земята. Ягодова луна...

Изведнъж той се усмихна, разкърши рамене и с малко усилие се изправи. Тялото му сякаш върна своята сила и се изпъна, стойката му придоби обичайния стегнат вид. Направи няколко уверени крачки напред - усмихваше се, само сълзите не спираха! В главата му, там където очите го бяха предали се редяха образи, ярки и контрастни. Луната беше там, в тях, такава, каквато я знаеше и помнеше, там беше и онази усмивка, глас, поглед, аромат. Събрани. Онова, изживяното, опустошителното като цунами, незабравимото като буря и земетръс, като душа и зов, като болка и страст. Всичко - тя беше там и нищо, освен сетния му дъх не можеше да я изтрие от сърцето му. Ягодова луна...

Достигна до парапета на верандата и сякаш цялата му съшност се взря в това пред него. Онази негова си гледка от планински върхове, поля, гори, цветове, милиарди звезди и искрящи светулки, песен на щурци и събуждащи се трели на птици, даже далечният вой на вълк беше там. Сигурно и той като него с вдигната глава нагоре към небето. Към нея. Сякаш усещаше с полъха на вятъра нейните лъчи, да галят лицето му и да палят сълзите му. Дочака я и беше по-красива от всякога - неудържима и недостижима. Ягодова луна...

Стоеше така, силует в мрака, окъпан от лунната светлина, а от очите му надолу се спускаше водопад от магическа светлина. Все едно тя му беше дарила късче от себе си. Късче, което никой никога нямаше да види, нейната ласка и посвещение. Устните му се раздвижиха и усмихнато промълвиха:

- Благодаря ти!... Ягодова луна...

Този човек е от моя свят. Благодаря ти :)

И аз благодаря :)